Доверие, което помага да откриеш себе си

Доверие, което помага да откриеш себе си
Когато говорим за трудни деца, обикновено имаме предвид немотивирани, неученолюбиви момчета и момичета с нехайни родители, които са занемарили образованието и възпитанието им. И рядко си даваме сметка, че понякога по-трудно се общува с деца от интелигентни семейства, заинтересовани за развитието на своите синове и дъщери. Деца –обикновено в тийнейджърска възраст – с ярко изявено его, бунтуващи се срещу всички познати им авторитети и търсещи своя неповторим път на Земята. Ролята на добрия учител е да прояви достатъчно мъдрост и търпение, за да ги подкрепи в неспокойните им търсения. И същевременно да им помогне да намерят границите отвъд които тяхното поведение накърнява личната свобода и достойнството на останалите ученици и на учителите. Защото според изследванията на психолози ако човек не се разбунтува през юношеството си, то не може да изгради самостоятелността на своята личност. Но ако не се научи и да поема отговорност за постъпките си, то цял живот ще търси причините за неуспехите си в другите.
Преди известно време бях изправена пред изпитанието да стана класен ръководител на паралелка от двайсет и пет ярки, бунтуващи се индивидуалности. В първи клас те дошли от различни краища на града ни, привлечени от славата на една от най-добрите начални учителки не само в нашето училище. Предишната им класна призна, че доста трудно – макар и благодатно поради амбициозността и интелигентността им – е работила с тях. И сега ми се „стовариха”, вече в бунтовната тийнейджърска възраст. С всичките си таланти, търсения, борба за справедливост (срещу училищните порядки) и за надмощие помежду си. Опитвах се да работя индивидуално с всяко едно дете, да успокоявам недоволствата, да „лекувам” депресиите и разрешавам конфликтите помежду им. Разбира се, с незаменимата помощ на педагогическия съветник, родителите, другите учители, ръководството на училището.
Сред най-проблемните ученици беше едно момче, да го наречем Светослав*. Отличник до трети клас, със загрижени и мотивиращи го родители, той изведнъж бе „дръпнал назад” в края на началния етап. Високо и едро момче, затворено в себе си и същевременно избухливо, Светльо изглеждаше надраснал възрастта си. Нещо дълбоко, екзистенциално го притесняваше, но всичко това избуяваше в конфликти с останалите и в пълно нехайство към уроци, домашни, учебни часове. Беше му „изпуснал края” и ми се струваше, че затова се стреми да проваля часовете, в които се чувства застрашен незнанието му да излезе наяве и да изживее унижение пред съучениците си. Нито разговорите с родителите му и налаганите от тях наказания, нито посещенията при психолог или двойките по повечето учебни предмети дадоха някакъв резултат.
Така - с временни победи и по-чести поражения, стъпка напред и две назад, премина целият пети клас. Веднъж случайно, докато разглеждах в социалната мрежа стари снимки на класа, видях, че Светльо е играл главни роли в няколко пиески, представяни пред родители. Тогава ми хрумна да поставим с моите шестокласници историята на Жан Валжан, със Светослав в главната роля. Надявах се (чрез вживяването в съдбата на отхвърления от обществото бивш каторжник) да съумея да пробудя заложените от Небето доброта и състрадание у тези неспокойни деца. Няма да бъда искрена, ако заявя, че оттук нататък нещата потръгнаха веднага. Най-напред ми се наложи – във връзка с патронния празник на училището - да свържа историята на Жан Валжан, Козет и Гаврош с българските братчета на Гаврош, чиято съдба с толкова съпричастие е пресъздал Христо Смирненски (неговото име носи нашето училище). А това автоматично предполагаше работа с поне трийсет деца – от двата шести класа, а също и петокласниците, на които преподавах. Трябваше да се подбере подходяща музика, включихме и танци хип-хоп, за да свържем някогашните и сегашните Гаврошовци. С помощта на учителката по музика Свежина Ташева, по физкултура – Пламена Илиева, с другите класни, педагогическия съветник и най-вече с безценната подкрепа на художничката ни Руска Йорданова бяха подготвени музиката, декорите, костюмите, репетирани танците… Децата също участваха в изработването на костюми и декори, включиха се и родители. Трудностите дойдоха и от първоначалното недоверие, с което децата се отнесоха към смелостта ми да дам главната роля на „несериозния Светослав”. Предричаха, че няма да си научи добре думите, че ще отсъства от репетиции. И първоначално прогнозите им донякъде се оправдаха. Към всичко това се прибавиха и болезнените му избухвания и бягства от репетиции, когато някой от неговите съученици му направеше забележка за играта.
Но скоро всички разбрахме, че вживявайки се в ролята на отхвърления от обществото бивш престъпник, когото доверието на епископ Мириел превръща в добър и алтруистичен човек, Светльо израсна. Все повече заприличваше на своя герой, все по-малко грешки допускаше, когато изговаряше – не, играеше – покрусата, изненадата, нравственото прераждане и всеотдайността на господин Мадлен. И всички преживяхме своята победа в майската вечер, когато пред родителите и пред публика от целия град представихме вълнуващата история на социалното неравенство и братското съпричастие към страдащите, издигащо духа до небесни висоти.
Какво се случи след това? Не, не мога да кажа, че всичко тръгна по вода. Не спряха съвсем конфликтите, но след работата в екип (бяхме я изпробвали и в пети клас, поставяйки на сцена шеговита пародия на „Тримата братя и златната ябълка”), децата започнаха да появяват повече внимание и търпимост помежду си. Сближиха се двата шести класа (които в началото на пети клас враждуваха помежду си). Приказката за безкрайната, всеопрощаваща доброта и търпеливост на отец Мириел подготви бъдещите седмокласници за една много важна среща в живота им – с Диана Маринова, литератор и библиотекар, която ме замести като класен ръководител в един дълъг период на принудително отсъствие. Със своята смирена, но настойчива грижа и за най-големите палавници тази Учителка с главна буква спечели завинаги сърцата им. И до днес – вече десетокласници в различни училища, при всяка една възможност бившите ни ученици посещават училищната библиотека, не забравят и нас, останалите учители, търпеливо участвали в порастването им.
А нашият главен герой? В осми клас той спечели награди в един градски и един национален конкурс за изпълнение на възрожденска поезия. И когато го виждам по улиците да бърза за тренировките си по футбол или в шумна и весела компания, отговарям с радост на любезния му поздрав и на топлата усмивка. И продължавам да си мисля: дано не е забравил оная мечта, която се роди сред изпитанието да стоиш на сцената, пред вперените в теб стотици очи, и да съзнаваш, че носиш отговорност не само пред себе си. Отговорен си пред общия труд, надежди, пред доверието и обичта, които са ти подарили. След едно от тия изпитания той сподели с мен: „Мечтая да стана актьор”. Дано не е забравил, не се е отказал. Защото мечтите – дори да останат неосъществени – осмислят усилията, трудностите, страданията, които неизбежно срещаме в живота си. Те придават богатство и красота на живота ни. Помагат ни да намерим себе си.
* Името на главния герой е променено.

Допълнителни файлове: